Аз съм на 24 и животът ми досега не беше лесен. Родителите ми се разведоха, когато бях на 13, и макар разводът да беше облекчение за мен, това не промени следите, които останаха в сърцето ми. До онзи момент живеех в дом, където скандалите бяха ежедневие, а баща ми се държеше тиранично. Майка ми, въпреки силния си характер, беше жертва на словесно и понякога физическо насилие. За мен беше истински ад – да бъда свидетел на всичко това, да се опитвам да ги разтървавам, а понякога дори да служа като „рефер“ в техните битки.
Причината за развода беше баща ми. Той сякаш изпитваше удоволствие да я тормози – както психически, така и физически. И макар че раздялата им сложи край на кошмара вкъщи, тя остави рани в мен. Дълго време отказвах да си представя, че някога ще мога да имам семейство – страхът да не преживея същото беше твърде голям.
След развода баща ми продължи да ме вижда, но все по-рядко. С времето посещенията от ежеседмични станаха месечни, а после дори на шест месеца. А символичните 100 лв издръжка определена от съда трябваше да си ги „търся“ сама – ходейки до село, където той живееше, и понякога прескачайки оградата на собствения ми дом, за да мога да го видя. Беше обидно и унизително. Не можех да разбера – защо, след като бях добро дете, отлична ученичка, възпитана и старателна, той не искаше да е до мен? Гледах други деца, които получаваха любов и подкрепа, и плачех в самота, чудейки се какво съм направила, за да не заслужа същото.
Когато постъпих в университет, проведох разговор с него. Той обеща, че ще ме подкрепя, за да замина в София и да уча в елитно висше училище. Но това беше само обещание – нереално и краткотрайно. Стипендията ми и парите от майка ми едва стигаха, затова се наложи да започна работа. Това, разбира се, се отрази на успеха ми и дори доведе до прекъсване на обучението за известно време. Върнах се в университета със спестени пари, но все още се боря сама и гледам напред.
Днес, след повече от година мълчание, баща ми се обади. Каза, че си е сменил работата и че иска да ми прати пари. Попита дали банковата ми сметка е същата и предложи да се видим за рождения ми ден. Бях в шок. Защо сега? Години наред той беше източник на болка, на разочарование, на самота. А сега изведнъж реши да се появи с предложението за помощ?
Да, парите ми трябват – моментът е тежък и се боря със зъби и нокти да се справя. Но дали си струва цената? Дали да приема нещо от човек, който толкова пъти ме е оставял на заден план? Боя се, че отново ще бъда разочарована, че след няколко месеца той пак ще изчезне, а аз ще се чувствам длъжна на човек, който не го е заслужил.
Заслужава ли си да отворя тази врата? Или е по-добре да остана силна и да продължа напред сама, както винаги съм го правила? Моля ви, дайте ми съвет.