Аз съм Петя, и животът ми в Нидерландия от години върви в своя ритъм, далеч от България и родния ми дом. Винаги съм си мислела, че семейството ми е здраво свързано, че винаги сме били близки и откровени един с друг. Макар и далеч, се чувствах част от него, особено след като редовно изпращах пари на нашите, за да не им липсва нищо. Не го правех с очакване или надежда за нещо в замяна. Правех го от обич, от желание да им помогна, да им осигуря спокойствие в старините.

Но един ден, като гръм от ясно небе, научих, че всички имоти, които родителите ми притежаваха — домът, земите — са били прехвърлени на сестра ми. Не от тях самите разбрах за това, не в доверителен разговор, в който бих очаквала да споделят решението си, а от наш познат, случаен човек, когото срещнах. Шокът беше огромен. Нито дума, нито намек от тях за тази сделка, нищо. Просто факт, пред който бях поставена от някого другиго.

Не ме разбирайте погрешно. Имам си живот в Нидерландия, дом, средства — не съм в нужда и не съм живяла с мисълта, че непременно ще наследя всичко от родителите ми. Но какво толкова би им струвало да ме информират, да седнем и да поговорим като възрастни? Вместо това всичко е минало зад гърба ми, все едно моето мнение няма значение. Сестра ми, която е по-близо до тях, им е помогнала, когато е трябвало, и вероятно заради това са решили така. Но болката идва от това, че аз съм била пренебрегната. Все едно съм чужда, някакво далечно същество, чийто чувства са напълно незначителни.

Години наред, макар и от разстояние, се грижех за тях, помагах финансово, за да не усещат тежестта на старините. И сега, когато дойде време да се вземе важно решение, свързано със семейното наследство, бях напълно изключена. Разбрах от трети човек. Това ме кара да се чувствам предадена. Изиграна, дори — точната дума за това, което изпитвам. Няма значение, че съм далеч, че имам свой живот. Очаквах поне да ме уважат дотолкова, че да ме информират, да се консултират с мен.

Сестра ми не е в по-голяма нужда от мен. Тя има стабилно семейство, бизнес, няколко апартамента и къща за гости. Разполага със земи, няма какво да й липсва. Но все пак, всичко от нашите отиде при нея. Старите хора биха казали: „Халал да й е.“ Опитвам се да си го повторя, за да не ми тежи, но усещането, че съм изключена, остава като горчивина в сърцето.

Може би съм една от многото, които са преживели подобно разочарование. Вероятно не съм сама. Но все пак боли. Боли, че хората, които обичаш и за които си се грижила, могат така лесно да те игнорират. Вече дори не може да се разчита на семейството. Животът ни учи, че всеки трябва да се грижи сам за себе си, защото в днешно време дори най-близките могат да те накарат да се почувстваш чужд.

Обичайте се и се грижете за себе си. Животът е кратък, а доверието е крехко.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *