Омъжих се преди пет години, с любов и вълнение за новото ни начало. Около половин година след сватбата, разбрах, че съм бременна. Тази новина дойде като леко изненадващ, но блажен дар. Сърцата ни трептяха от радост – особено мъжът ми, който винаги е искал да имаме дете. Беше неговото най-съкровено желание. Първият преглед потвърди радостта ни – всичко вървеше гладко.
Но на един преглед, когато се наложи да отида сама, всичко се промени. Лекарят ме погледна с нещо като съжаление в очите и изрече думите, които сякаш разрушиха целия ми свят: „Няма пулс“. Тези думи ехтяха в главата ми, докато се опитвах да осмисля случилото се. Излязох от кабинета с празни ръце и душа, опустошена от болката. В коридора, изпълнен с бременни жени, се чувствах като сянка на това, което бях. Сълзите сами течаха по лицето ми, докато се обадих на мъжа си. Той не можеше да бъде до мен в този момент, когато най-много се нуждаех от него.
Мъжът ми оказа огромна подкрепа и беше силен, поне заради мен, но знам, че и неговата болка беше огромна. След това ми направиха кюретаж и ми казаха да не правя опити за забременяване поне година. Тези година беше като безкрайно море от сълзи, мъка и празнота. Постепенно, болката утихна малко и решихме отново да помислим за дете.

За голяма радост отново забременях, но този път страхът бе неотменна част от всяка моя мисъл. Държахме новината за себе си до третия месец. Всеки ден беше изпълнен с внимание, грижа и надежда. Мъжът ми беше неотлъчно до мен, правеше всичко възможно да ме предпази. Аз също полагах огромни усилия, за да запазя спокойствие, да се грижа за себе си.
Времето минаваше, и с него се връщаше и моят ентусиазъм. Надявах се, че този път всичко ще бъде наред. Един ден, който никога няма да забравя, отидохме на преглед, изпълнени с надежда. Но отново се сблъсках с ужасяващата истина – бебето нямаше пулс. Ударът беше като остър нож, който разсича сърцето ми на хиляди парчета. Мина време, но болката от загубата никога няма да изчезне. Тя е част от мен. Никога няма да забравя малкото си ангелче.
Преди няколко дни мъжът ми повдигна темата за нов опит. Иска да опитаме отново. Аз също копнея да имаме дете, но страхът е като сянка, която ме преследва навсякъде. След първата загуба хората ме успокояваха, че това няма да се повтори, но то се повтори. И то по-жестоко. Как да продължа напред след като два пъти чух „Няма пулс“?…