Казвам се Мария, на 29 години. Дълги години животът ми беше предсказуем и подреден – завърших висше образование и с амбиция се посветих на изграждането на успешна кариера. Но не очаквах, че една случайна покана във Facebook ще обърне целия ми свят с главата надолу.
Всичко започна с едно просто известие – „Александър ви изпрати покана за приятелство“. Профилът му изглеждаше нормален: снимки с приятели, статус „необвързан“, няколко поста за пътувания и книги. Реших да приема. Разговорите ни започнаха съвсем непринудено – обсъждахме филми, работа, пътувания. Постепенно общуването ни премина в реалността. Първата ни среща беше в малко кафене. Александър беше обаятелен – висок, уверен и с онази харизма, която те кара да се чувстваш специален.
Той не беше като другите мъже. Плащаше сметките в ресторантите, носеше ми цветя, а понякога ме изненадваше с малки подаръци – книга, за която сме говорили, или любимото ми кафе. Единственият детайл, който понякога ме смущаваше, бяха дребните заеми, които взимаше до заплата. Но той винаги ги връщаше навреме, а обясненията му звучаха логично.
След година отношенията ни достигнаха ново ниво. Александър започна да говори за брак. Казваше, че родителите му са възрастни и мечтаят да го видят женен. Аз не бях сигурна дали съм влюбена, но реших, че той е добър избор за съпруг. В крайна сметка, семейството е важна стъпка в живота.
Когато пожелах да се запозная с неговите родители, той ме увери, че живеят далеч и ще е по-лесно да се чуем по телефона. Даде ми номер на майка си, а тя звучеше топла и гостоприемна. Нямаше причина да се съмнявам.
Започнахме да планираме сватбата. Родителите ми бяха във възторг и искаха всичко да е перфектно. Един ден Александър поиска заем от тях. Обясни, че има временни финансови затруднения, но ще върне всичко, след като продаде наследствените земи. Те му се довериха – все пак щеше да стане част от семейството.
Малко след Нова година Александър започна да се държи странно. Често отсъстваше и твърдеше, че е зает с работа. Веднъж ме покани в квартирата си, но на сутринта, когато се събудих, него го нямаше.
Потърсих го, но телефонът му беше изключен. Паниката ме обзе. Родителите ми и аз се обърнахме към полицията. Скоро разбрахме шокиращата истина – „Александър“ не съществуваше. Истинското му име беше Борис. Той беше женен мъж с две деца и множество измами зад гърба си.
Оказа се, че не съм единствената му жертва. Борис умело манипулираше жени, използвайки техните чувства и доверие, за да извлича пари. Най-големият удар дойде, когато съпругата му ме намери. Вместо да ме атакува, тя се разплака. Призна, че е жертва на същия мъж и не е подозирала за двойния му живот.
Измина година, но белезите от тази история остават. Борис все още е на свобода, а аз се уча да живея с последствията. Тази измама ме научи на нещо важно: да не се доверявам сляпо и да бъда по-внимателна с хората, които допускам до себе си.
Момичета, не правете моята грешка. Проверявайте, задавайте въпроси и винаги следвайте интуицията си. Животът може да бъде суров, но истината – колкото и болезнена да е – е по-добра от илюзията.