Преди години залагането беше просто невинна игра за моя съпруг – малко спортни прогнози за забавление. Печелеше по нещо дребно, и на мен ми харесваше, че понякога успяваще да уцели и да спечели допълнително. Но с времето забавлението се превърна в нещо друго. Започна да залага не само на футбол, а на всичко възможно – тенис, волейбол, даже женски баскетбол в Бразилия, за който не беше чувал преди. Мачовете се точеха и вечер, и нощем, а той, седнал с телефон в ръка и с бирите, не спираше да търси нова и нова „печалба“.
Първоначално не го мислех толкова сериозно, бях убедена, че това е само временно. Но започнаха да се трупат дългове, сметките се трупаха, и в един момент живеехме от бързи кредити с космически лихви . Аз вярвах, че скоро ще осъзнае колко рисковано е това, и ще спре. Но, за жалост, само се задълбочаваше. Не можех повече да живея в това напрежение – всеки месец се надявах, че този път нещата ще се променят, но всеки месец беше една и съща агония.
Най-добрият ни приятел, който винаги беше до нас, се съгласи да стане попечител на един от кредитите ни. Това беше последният ни шанс. Но и тази помощ се изпари, защото залозите продължиха, а приятелят ни остана сам да изплаща дълга, който всъщност беше на нашите плещи.
Една вечер, когато мъжът ми излизаше от дома, не издържах. Спрях го на вратата и го погледнах, макар че не знам откъде намерих смелост. Казах му, че не мога повече. Че ако не спре, ако не намери начин да се промени, ще трябва да продължа живота си без него. Видях го как застина, как очите му се присвиха, сякаш осъзна, че съм сериозна, че наистина може да загуби всичко. Прегърнах го и му казах тихо, че вярвам в него, но и че аз нямам повече сили.
Скоро след този разговор започна да ходи на терапия. Откри група за подкрепа и срещна хора, минали през същия ад. Всеки ден виждах как се бори, как се отказва от навика си, стъпка по стъпка, битка след битка. Намери работа, която го държеше зает и не му остава време за залози. Парите, които печелеше, отиваха за покриване на кредитите, връщахме заем след заем, докато накрая не останахме без дългове.
Един ден, когато изплатихме последната сума, нашият приятел дойде у дома. Той го прегърна, а после прегърна и мен. „Беше тежко,“ каза той, усмихнат, „но аз винаги съм вярвал във вас.“
Сега, години по-късно, седим на масата заедно, без кредити, без дългове, без страх как ще оцелеем утре. И си спомням колко малко е нужно понякога – само вяра и воля. Тази битка ме научи, че сме по-силни, отколкото предполагаме.