На 23 години съм и все още се уча – не само в университета, но и в живота. Обичам свободата си и се наслаждавам на времето, което имам за себе си. Но когато погледна към живота на моите приятелки, честно казано, започвам да се чудя дали това, което ме чака, е толкова розово, колкото някога си го представях.
Най-добрата ми приятелка се омъжи млада – само на 20. Голямата й любов, романтичните им обещания, всичко изглеждаше като приказка. Почти веднага забременя и роди, и ето я сега – живее с мъжа си и свекърите под един покрив. Цял ден е затрупана с домашна работа, гледа детето и готви. Когато все пак се видим, тя ми разказва с въздишка как мъжът й не одобрява срещите й с нас, „неомъжените приятелки“. Сякаш свободата й се изпарява с всеки изминал ден. А тя… Тя беше душата на компанията! А сега ми прилича на птица в клетка, която дори за едно вдишване трябва да пита разрешение.
Друга моя близка приятелка роди само преди три месеца. Бяхме толкова развълнувани за нея – тя и мъжът й изглеждаха като двойка от корица. Но реалността е далеч от блясъка. Споделя ми с тъга, че той постоянно работи и сякаш изобщо не я забелязва. А най-лошото? Мисли, че тя го е „вързала” с детето, като че ли това е капан, а не тяхното общо щастие. Как един мъж може да си мисли такива неща? Това направо ме вбесява!
И ето ме, гледам тях и си мисля: дали съм предопределена да преживея същото? Или всичко опира до късмет? Уж създадоха семейства, които би трябвало да са стабилни, а сега не изглеждат щастливи. Приятелките ми, които преди сияеха от живот, след сватбата сякаш изгубиха себе си. Станаха скучни, унили, някак… обезличени.
Не искам това за себе си. Не желая някой да ми казва какво да правя, как да живея, с кого да се срещам. Не искам да се превърна в човек, който не разпознава собственото си отражение в огледалото.
Засега ще се надявам. Надявам се, че ще намеря човек, който ще ме уважава и цени такава, каквато съм, и ще ме подкрепя. Защото, ако това е любовта – обезличаване и ограничения – по-добре да си остана сама.