Седях в ресторант, наслаждавайки се на вечерята си, когато един мъж на съседната маса привлече вниманието ми. Говореше по телефона и внезапно започна да крещи, но не от гняв, а от необуздана радост. Смехът му ехтеше из помещението, толкова заразителен, че почти всички наоколо се спряха и се вгледаха в него. Сервитьорът дори замръзна на място, сякаш не знаеше как да реагира. В този момент мъжът се изправи и, с широка усмивка, извика:
– Дайте всички кебапчета! Добавете и ориз за всички! След 18 години чакане, станах баща!
Ресторантът се изпълни с оживление – хората започнаха да се усмихват, да кимат и да обменят погледи. Сервитьорите се заеха да раздават кебапчета и ориз, а мъжът сякаш преливаше от щастие. Не можех да сдържа любопитството си и отдалече го наблюдавах, докато продължаваше да се радва на вечерта си.
Няколко дни по-късно го видях отново, този път на касата за билети в парка, и не беше сам – с него имаше малко дете, на около три или четири години. То го гледаше с големи очи и го нарече „татко“. Беше неочаквано, и за миг всичко, което си бях представял за този мъж, ми се стори странно. Как беше възможно?
Приближих се до него и го попитах за онази вечер в ресторанта и защо беше похарчил толкова много пари, като почерпи всички. Мъжът се усмихна с лека неловкост и сведе поглед.
– Знаете ли, не стана точно така, както изглеждаше – започна той и лицето му доби сериозен израз. – В онзи момент, когато бях в ресторанта, чух една възрастна двойка на съседната маса. Жената погледна менюто и каза на съпруга си, че й се хапват кебапчета с ориз. В този момент той я погледна, прехапа устни и отговори, че могат да си позволят само супа.
Почувствах се сякаш вряща вода се излива върху мен. Чувството беше толкова силно, че почти не можех да го понеса. Исках да направя нещо, и изведнъж ми хрумна идеята за фалшиво обаждане – престорих се, че говоря по телефона и обявих на всички, че съм станал баща, за да има повод да поръчам храна за всички.
Аз се загледах в него и попитах:
– Но защо почерпи всички?
Лицето на мъжа стана сериозно и той тихо каза:
– Ако бях помогнал на онзи човек открито, щеше да се засрами от положението си. Исках да направя нещо, без да го унижавам. Дори когато човек помага, трябва да го прави с уважение към достойнството на другия.
С тези думи ме остави замислен – за добротата, която често остава скрита, и за сърцето, което се грижи за достойнството на другите дори в момент на помощ.