Изминах дълъг и труден път до мястото, на което се намирам днес. Имам висше образование, преуспяващ бизнес, модерна кола и просторен тристаен апартамент. Считам се за успяла личност, защото всяка една стъпка, всяко едно постижение е извоювано с усилия, упоритост и собствен труд. Никога не съм разчитала на никого – освен на себе си и на дядо, който беше най-голямата ми подкрепа. Животът ми не беше лесен, но точно тези трудности ме направиха силна и независима.
Отгледаха ме баба и дядо. Те се отказваха от всичко, за да ми дадат това, което не можеха да си позволят. Живеехме скромно, но въпреки лишенията, се чувствах обичана и закриляна. Баба ми беше нежната ръка, която ме прегръщаше и утешаваше, но когато бях на 12 години, тя почина. Този ден промени всичко за мен. Останах само с дядо, и той стана моята основна опора, стълбът на моето съществуване.
Спомням си как с дядо говорехме за бъдещето ми. Той постоянно ме питаше каква искам да стана, насочваше ме кои предмети да уча най-усилено, за да постъпя в университет. Не се уморяваше да ми дава съвети, дори нае частни учители, за да ме подготви по най-добрия начин. Гледах го как отделя всяка стотинка от малката си пенсия, за да ми даде шанс да постигна успех, и не можех да го разочаровам. Бях отлична ученичка, стараех се да оправдая доверието му. Благодарение на неговата вяра в мен и вярата в себе си, успях да завърша университета.
Когато получих първата си работа в просперираща компания, чувството на гордост беше неописуемо. Но това беше само началото. С времето реших, че мога повече. Започнах собствен бизнес и, въпреки предизвикателствата, успях да го развия до успешна компания. Днес имам всичко, което може да се пожелае в материален план – кола, апартамент, стабилен доход. Но едно винаги ми е липсвало – любовта и присъствието на родителите ми.
Никога не съм познавала баща си. Дори майка ми не е сигурна кой е той. Тя беше и все още е жена, обсебена от алкохола и хазарта. Когато бях малка, тя изчезваше за дни, понякога дори седмици, без да каже къде отива и кога ще се върне. Баба и дядо се молеха, плачеха, опитваха се да я върнат на правия път, но всичко беше напразно. Животът й беше подчинен на пороците, а за мен никога не е имало място в него.
Преди няколко месеца майка ми се появи отново. Беше болна, изтощена и отчаяна. Искаше да я прибера у дома, да се грижа за нея. Но не можах. Въпреки че е болна, не мога да простя. Трудно ми е да забравя годините на пренебрежение, безразличие и болка. Когато бях дете, когато имах нужда от нея, тя не беше до мен. Защо сега, когато аз вече съм се утвърдила като силна и независима жена, изведнъж си спомни, че има дъщеря?
Не знам дали някога ще намеря сили да простя, но знам едно – дядо ми е човекът, на когото дължа всичко, което съм днес. Неговата любов и вяра ме изведоха на пътя на успеха.