Всеки път когато се прибера в България започва голямото черпене. Обаче вече взе да ми писва, до гуша ми дойде да бъда третиран като някакъв бездушен банкомат. Чудя се дали има и други като мен – хора, които са попаднали в същата неудобна и натоварваща ситуация, или може би съм единственият късметлия с такива „разбиращи“ роднини и приятели.
Преди повече от 10 години заминахме с жена ми за Германия, с големи надежди, но също така и с още по-големи страхове. Началото беше наистина трудно – напълно непозната страна, език, който едва владеехме, и дни, пълни с несигурност и тревоги. Имахме ужасно тежки моменти, моменти, в които се чудехме дали въобще ще можем някога да се изправим на крака. Постепенно обаче, с много пот, усилия и лишения, успяхме да изградим стабилен живот. Днес се радваме на това, което сме постигнали – имаме добър стандарт, постигнахме мечти, които някога изглеждаха далечни, а децата ни са прекрасни, здрави и щастливи. Не го казвам, за да се хваля, а за да дам предистория на това, което ще последва.
Въпреки всичко обаче, всеки път когато се прибираме в България, този успех сякаш се превръща в тежест. Точно тогава започва „голямото черпене“. Дълги години, когато близките и приятелите ни не разполагаха с много, аз винаги поемах сметките – в ресторантите, по кафенетата, навсякъде. Правех го от сърце, защото знаех, че им е трудно. Но знаете ли кое е най-лошото? Някои от тези хора вече имат по-стабилни доходи от мен, и въпреки това продължават да се държат така, сякаш аз съм задължен да поема всяка тяхна сметка. Чувството е като да си в един безкраен капан на очаквания.
Ето, преди около месец се срещнах с братовчед ми – човек, който обича да се представя като голям бизнесмен. Седнахме, ядохме, пихме, говорихме си за какво ли не… И накрая, както можете да се досетите, аз платих. Той, уж големият бизнесмен, вдигна рамене и промълви нещо за „трудни времена“. И знаете ли кое е най-смешното? Миналата година ситуацията беше абсолютно същата!
Ако бяха само братовчедите, щеше да е едно. Но проблемът се простира много по-далеч. С всеки роднина – близък или далечен – историята се повтаря. Все някой „няма възможност“, все някой „няма сега“. И ако аз не искам да плащам, то просто не трябва да излизам с никого. Сякаш съм се превърнал в ходещ портфейл за тях.
Това, което наистина ме боли, е, че голяма част от хората сякаш са убедени, че съм богаташ, само защото живея в чужбина. Те нямат и най-малка представа какво всъщност означава това. Пари не се берат по дърветата тук. Зад всяко евро, което съм спестил, стои безсънна нощ, умора, безкрайни работни часове. Може би, ако разбереха това, щяха да проявят малко повече разбиране и уважение.
Искам просто справедливост. Не казвам, че трябва да делим сметките до последната стотинка, но би било прекрасно поне веднъж някой друг да поеме моята. Защо винаги аз? Защо никой не си помисли да върне жеста? Жена ми е права, когато се ядосва на широките ми пръсти. Прав е и когато ме пита защо трябва винаги да съм този, който плаща. Цените в България са скочили до небесата – някои неща са в пъти по-скъпи, отколкото тук, в Германия. Едно пътуване в родината може да ми струва хиляди. А тези пари не идват лесно…
Не искам да се превърна в „скъперник“, но не мога повече да живея с тази несправедливост.