Не бях се прибирал в родния град от много време, но наскоро реших, че е време да посетя мама и татко. Години наред живея в София и рядко успявам да се отбия в малкото градче, в което съм отрасъл. Преди да се отбия у дома, реших да мина през магазина, за да купя нещо за вечеря. Навигацията ме насочи към един дискаунтър, който не ми беше по вкуса, но нямаше друг удобен избор.

Влизайки в магазина, бързо напълних количката и се насочих към касата. И тогава, напълно неочаквано, видях моята класна учителка. Беше малко странно да я срещна точно там, но ме обзеха топли спомени, и я заговорих с усмивка. Спомнихме си за ученическите години, а тя ми разказа какво се е случило с някои от съучениците ми и че вече отдавна е пенсионерка. Погледнах в кошницата й – имаше само две кисели млека, малко сирене и хляб, заедно с брошурата за намаления. Почувствах свиване в сърцето, но се разделихме и се отправих към дома.

Вечерта мама и татко ме посрещнаха с обилна вечеря, а разговорите ни се въртяха около много теми. Споменах и за случайната среща с класната, и мама ми разказа, че от години съпругът й е прикован на легло и редовно трябва да ходят по болници. Въпреки че в България лечението е официално безплатно, всички знаем колко скъпи са лекарствата и болничните прегледи. Беше ми тежко да го чуя, защото тази жена, която ме бе вдъхновявала и окуражавала в ученическите ми години, сега се справяше с такива трудности.

На следващата сутрин се срещнах със Слави – мой съученик и най-добрият ми приятел от ученическите години. Той беше останал да живее в родния град и вече беше главен архитект, уважаван човек с потенциал за кмет. Към нас се присъедини и Ина, която беше заминала за Канада след гимназията. Тримата потънахме в спомени за училище и съученици, но разговорът отново се върна към класната ни. Споменах колко трудно се справя с болния си съпруг, и Слави разказа, че от години се опитва да й помогне, но тя гордо отказвала. Ина също бе чула за нейните проблеми и искаше да се включи.

Решихме заедно, че ще намерим начин да помогнем, без да нараняваме достойнството на класната ни. Слави предложи да говори с лекари и да организира документация за прехвърляне на съпруга й в рехабилитационна болница. Ина се свърза с приятели от Канада и успя да открие фондация, която би могла да помогне. Аз поех задачата да събера информация за необходимите лекарства и цените им. На следващия ден успях да разговарям с фармацевт, който ми даде съвети и списък с основните медикаменти.

Няколко дни по-късно бяхме събрали всичко. Съобщихме на класната, че организираме среща, и тя дойде без да подозира нашата изненада. Споделихме й какво сме подготвили и й обяснихме, че това е благодарност за всичко, на което ни е научила. Очите й се насълзиха, но тя се усмихна и каза, че понякога животът връща доброто, което човек е дал. Тази среща беше не просто проява на благодарност, а и напомняне за истинската стойност на добрината и уважението към хората, които са ни направили такива, каквито сме.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *