На двадесет и две години, изпълнена с надежди и мечти, току-що бях завършила института, когато родителите ми подариха пътуване до Гърция. Беше перфектният начин да се отпусна преди старта на нова работа в голяма фирма. И така, с приятелката ми тръгнахме, въодушевени за новото приключение. Хотелът ни беше невероятен, а слънцето и топлината сякаш бяха изтъкани от мечти. Още първите дни се запознахме с група българи, а един от тях, Андрей, ме привлече с откритостта и топлината си. Беше с няколко години по-голям от мен, забавен и много общителен, и сякаш се разбирахме прекрасно. Всичко се случи толкова бързо – романтиката, нежността, магията на лятото.
Когато се върнах у дома, малко преди да започна работа, новината дойде като светкавица – бях бременна. Бях объркана и уплашена, но Андрей се опита да ме подкрепи. Решихме да задържим детето. Отидохме при лекар, потвърдихме бременността, започнахме да мислим за бъдещето си и за сватбата. Майка ми не беше въодушевена, но каза, че е моят живот и моето решение. Реакцията на майката на Андрей обаче беше неочаквана и брутална. Избухна в гняв и крясъци, казвайки, че бебето ще се роди само през нейния труп. Андрей започна да се променя. В един момент забелязах как отстъпва пред волята на майка си, как се отдръпва от мен и от идеята за общото ни бъдеще.
Останах сама, съкрушена и объркана. Страхът, че няма да се справя сама, ме разяждаше отвътре. Не виждах как мога да отгледам дете без подкрепата на баща му, без сигурността, която мислех, че ще имаме заедно. Реших да направя аборт. Това беше моят избор, но тежестта му ме преследваше дълго след това.
Изминаха почти петнадесет години. Сега имам прекрасно семейство и обичан син, но миналото не ме напуска. Всяка нощ в сънищата си виждам едно русо дете, което ме гледа с очакване. В съня си го прегръщам, галя го по косите, целувам го и шепна: „Прости ми.“
Знам, че времето не може да заличи това, което направих, но се надявам на мир.