Вече повече от две години живея сама в тихата празнота на апартамента, който някога беше изпълнен със смях и живот. Съпругът ми почина, оставяйки ме с непреодолимата болка на загубата, а децата поеха по своя път, насочвайки се към живота, който с баща им внимателно сме изграждали за тях. В апартаментите, които купихме с толкова усилия, те сега живеят, отдалечени и безгрижни. Дадохме им целия си живот – всяка капка от нашите сили и средства беше насочена към тяхното бъдеще. Стремяхме се да им осигурим най-доброто образование, грижехме се никога да не им липсва нищо.
Сега, след като се пенсионирах, се озовах в най-тежкия период от живота си. Пенсията ми е едва достатъчна за сметките и храната, а удоволствия като излизане в заведение, посещение на театър или кино са отдавна забравени мечти. Чувствам се като сянка от някогашния си живот, гледаща отвън как светът продължава напред, но без мен.
Децата ми знаят каква е пенсията ми, знаят и колко е скъп животът сега, но не се интересуват. Помолих ги поне да ми помогнат с част от лекарствата – не е кой знае колко голяма сума, но за мен би била огромна подкрепа. Цял живот съм ги обгрижвала, а сега сякаш не съществувам за тях. Синът ми се преструва, че не разбира защо имам нужда от средства, а дъщеря ми само ми казва, че самата тя може би ще има нужда от помощ.
Но как да повярвам на тези думи, когато ги виждам винаги с нови дрехи, когато постоянно пътуват на почивка в чужбина и купуват скъпа електроника за децата си? А аз, аз все още нося едни и същи износени ботуши вече четвърта година… Внучката ми веднъж ми спомена, че получава джобни по 100 лева на седмица, а на мен не искат да ми помогнат и с левче!
Сега не зная какво да кажа на приятелките си. Те разказват с гордост как техните деца ги подкрепят, как почти сами им плащат всичко. А мен ме е срам да призная, че често ям само кисело мляко с хляб, докато децата ми дори не се замислят за това. Спомням си, когато сестра ми и аз се омъжихме, как редовно посещавахме родителите си, носехме им храна, помагахме им с домакинството и дори плащахме за ремонти. Не ни трябваше да ни молят – ние знаехме, че е наш дълг.
Преди време споделих с дъщеря ми идеята да се преместя при тях за година. Имат просторен апартамент, а аз бих могла да дам своя под наем, за да изкарам малко пари и да живея по-спокойно. Тя дори не искаше да чуе за това – предложи ми просто да настаня някого в съседната стая на моя апартамент. Колко странен и далечен ми изглежда този свят, в който пенсионерите трябва да оцеляват с минимални средства. Аз не успявам.
Със съпруга ми дадохме всичко на децата си. Жертвахме всичко, за да ги подкрепим. А сега, в най-трудния момент, когато най-много се нуждая от тях, останах сама. Децата ми, които обгрижвах и на които посветих живота си, сякаш забравиха за мен, оставяйки ме да се чувствам изоставена, безпомощна и забравена.