Живея далеч от България вече от години, животът така ме завъртя, че с образованието си успях да си намеря добре платена работа в различни държави. Различни места, нови култури, но един човек винаги си е бил до мен, дори и от разстояние — майка ми. Тя беше моят най-близък човек, поне досега така вярвах.

Отдавна имах подозрения, че майка ми играе хазарт, но нямаше как да го докажа. Едва преди четири години, съвсем случайно, по време на краткия ми престой в България, получих новината от служител в банка. Бях потресена, когато разбрах, че майка ми е изтеглила кредит от 15 000 лева и не е плащала вноските по него. Не можех да повярвам — как така? Аз всеки месец ѝ изпращах по 400 евро, плащах сметките, бях направила ремонт на апартамента за почти 25 000 евро, купувах ѝ дрехи, всичко, което ѝ е нужно. Пенсията ѝ от 460 лева не стига, разбира се, затова поемах тези разходи. Бях ядосана до краен предел, че въпреки всичко това, тя беше потънала в дългове.

Тези седем дни, през които бях в България, се превърнаха в ад. Скарахме се, чувствах, че не издържам, но в крайна сметка приех горчивата истина — няма кой друг да връща заема освен мен. Аз съм единствената ѝ дъщеря, баща ми отдавна не е в картинката. За наказание ѝ казах, че ще продължа да ѝ изпращам вече по 500 евро на месец, но от тях да заделя за кредита. От пенсията ѝ също започнаха да удържат суми. Това продължава вече четири години, и си мислех, че тя е научила урока си. Уви, наивна съм била…

Миналата година пак се върнах в България да я видя и поисках да си взема златните бижута, които ѝ бях оставила на съхранение. Три дни тя отлагаше да ми ги даде, докато накрая призна истината — бижутата са в заложна къща. Отидохме заедно и за щастие успях да си откупя златото. Пак заминах, далеч от всичко, от роднини и приятели, за да продължа да изкарвам пари. Останах с горчивия спомен за поредното разочарование.

През тези 20 години, в малкото време, когато се виждаме, все нещо излиза наяве. Връщала съм пари на нейни познати — понякога по 2,000 лева, понякога и повече. Но сега търпението ми се изчерпа окончателно. Преди четири дни се оказа, че леля ми е станала поръчител за поредния заем на майка ми. Вече 10 месеца майка ми не е плащала вноските и случаят е стигнал до частен съдебен изпълнител. Разбира се, роднините проговориха едва когато положението стана критично, за да не се налага те да плащат. Питам се защо никой не ми каза по-рано…

Сега съм пред дилема — все така обичам майка си, но чувствам предателството. Колко пъти още ще трябва да оправям нейните грешки?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *